Оцеляла телефонна кабинка от старото време. От Големаново, Видинско. Беше поставена там, почти на края на селото или в началото му, зависи от гледната точка точно през 1985г., а днес бе обрасла в храсти, ръждясала, цялата в люпещи се остатъци от жълта боя, които седяха като много вехти дрехи на корабокрушенец. Някак приличаше на високо и тънко момче по скъсана фланелка без ръкави, опънал се на някой китен чардак, останала само с железните си рамки и зеещите празни орбити, в които някога е имало стъкло и входна врата. Преди прехода това си беше една прекрасна телефонна кабинка, от онези жълтите телефони с шайба, в които пускаш петаче и говориш и можеш да кажеш на някой, че го обичаш. Времето когато уж нямахме демокрацията, но сякаш всичко бе по хубаво и вкусно. Отдавна излязла от употреба, с изтръгнат от ловки ръце телефон и жици, сега нейни приятели бяха само отминаващото време и прояждащата я ръжда.
В един слънчев следобед жертва на тоталното си отчаяние и надежда, че нещо може да се промени в тоя пуст преход и беззаконие, тя хвана рейса за София, като се качи без билет, нелегално, досущ като бежанец. Контрольорът пиян от предишната вечер така и не я забеляза.
Настанало беше време за действия, както би казал Левски. На тая държава хич не и пука за остарелите телефонни кабинки, а това е недопустимо. Никоя уважаваща себе си държавна институция, не може да проявява такова безхаберие по отношение на представителите на комуникациите, да ги зарязва да ръждясват в храстите. Това е телефонна кабинка, по дяволите, да не е смотан пенсионер от Верен с 200 лева пенсия, за който властта не е и чувала, не иска и да знае.
След няколко часа ловко слезе от рейса и тихомълком потъна в настъпващия софийски сумрак, посока Банкя. По пътя се забърка за кратко с някакви мутри, които я наобиколиха, твърдейки, че е засякла пътя на БМВ-ето им, а тя от своя страна само отвори, престарялата си олющена врата и с ловки хватки от самбо, ловко ги натръшка вътре. Тая банда, която по принцип отвличаше хора, режеше крака и уши и работеше за едни други мутри, които пък за шеф имаха разни политически дюнерочалгарски мутри, които осигуряваха чадъра, и до ден днешен родната милиция не може да я намери. Като свърши с бандичката, спряха я куки, на едно кръстовище, бутна им подкуп за кафе и уиски, че родната милиция, дет се вика бонбони не пие и я пуснаха по живо по – здраво. Полицаите си направиха по едно селфи за спомен с кабинката и веднага се постнаха във фейса, дори единия лайкна другия. Другия бе хейтър и хейтваше.
В ранното утро на следния ден, кабинката прескочи оградата на въпросния дом на шефа на шефовете на всички шефове в малката ни родинка, по политически му думат „дъ прайм министър“, заблуди охраната подобно на истинска нинджа, промъкна се през прозореца на втория етаж, извади УЗИТО си и го опря в челото на шефа на шефовете и мега господар и разпоредител на всички магистрали. По всичко изглеждаше, че е страшно недоволна от нещо.
- Лягай на пода копеле – изкрещя тя.
Подупна се той по пода досущ, като за пред Еврокомисия, руски интереси, американски интереси и се просна в стаята с чекмеджетата с кюлчета, евро, злато и какво ли още не, дето цяла България, я знаеше, че и отвъд.
- Ама ти знаеш ли кой съм? Ако те хване охраната ще те режем с оксижена.......
Не успя да довърши, тъй като дулото на автомата се озова в устата му, а погледът на телефонна кабинка хвърляше сякаш въглени и не издаваше да се шегува. Отговори му, че това не е пошъл арест по сценарии на харвардските идиоти от Пълен Провал, извади въже, завърза го, натъпка парцал в устата му и измъкна малка камера и я постави така, че всичко да е в кадър. После с предварително затъпен нож, почна да изрязва парчета месо от шефчето, докато той пееше нещо между Елвис и Висоцки, потрепващ в нежни гърчове, подобни на тези, който над 80% от българите познават, докато плащат месечните си сметки. Очите му се пулеха от болка, а тя му разказваше историите за истинските българи и как живеят те, как теглят, борят се, живеят трудно, някой с пенсия 200 лева, дето в зоопарка в Берлин, месечната издръжка на горила е в пъти повече от тази на българския пенсионер. Камерата снимаше кротичко. Навън заваля и май идваше есен. На Благо Джизъсъ му сложиха нови зъбки и всички медии в България се спукаха да го отразяват, като световна новина, все едно е възкръснал Сталин, но такова си им беше нивото на медиите.
Като свърши с цялото тяло, пусна клипа във фейса, че и в тубата и инстаграм (който никой не го знае, колко грама е точно) и клипчето взе, че би тези на Азис по гледаемост. Азис се поболя от тоя факт и се подложи на козметична операция по избелване като Майкъл, но и това не му помогна. Остана си просто Васко.
Кабинката си изми ръцете на чешмата в кухнята, написа на стената с кръв „Суджук за властта” а на П.С написа „...внимавайте малко с тея телефонни кабинки бе...“, изпразни два три пълнителя със заглушител в отдавна затихналото тяло на прайм министърчето, ей така за разнообразие и поздрав от всички утрудено изстрадали българи и изчезна. Хвана рейса за Големаново, и като се върна намери отново обраслото с храсти място и си застана кротко там, дет си е седяла цял живот, при верните си приятели минаващото време и ръждата. Там си е и до ден днешен на края на селото. Никой не я забелязва. Вечер, пуска по една сълза и тихо проскърцва ръждиво заедно с щурците. Само от време на време очите и светват ядовито и прави разни дяволии, че както виждате си е палава работа. Годините бяха преходни и народа тръпнеше в очакване и надежда. Да се случи нещо просто. Да си оправим държавичката. Но, овци сме си, ще траем, щом искаме да сме хубави.
В последствие, никой български политик, не се престраши да се бъзика с телефонните кабинки, виж бъзикаха простия народ, бедния народ, беззащитния народ, лепяха му глоби, такси, данъци, мамеха го, лъжеха го, мачкаха го, караха го да емигрира, да не си знае историята, реда се превърна в изключение, а безредието в правило, но да се шегуваш със стара телефонна кабинка, о това беше недопустимо в българската политика. Някъде цъфтеше невен през Април. Всъщност, тази телефонна кабинка наистина си е в Големаново и до ден днешен, майтап няма, действителна е. Минете и я вижте. Тая история ми я разказа самата тя, като минавах веднъж от там с мотора и случайно спрях край нея.....а зад мен чух я да пита „Мотористчето, ти от Локото ли си...“. Останалото го знаете.
Пловдив.
Август 2022
ДДЖ
